BulgarianEnglishFrenchGermanGreekRussian
Facebook

Александър Александров: Джу джицу ме научи, че има изход от всяка ситуация, независимо колко лоша изглежда

Александър Александров: Джу джицу ме научи, че има изход от всяка ситуация, независимо колко лоша изглежда

Положението няма да стане по-добро, ако се откажеш, затова направи възможното да го промениш, съветва европейският шампион и инструктор по бойното изкуство в рубриката „На спортна вълна“

Александър Александров е един от най-успешните родни състезатели в нетрадиционния спорт бразилско джу джицу. Носител е на медали и отличия от редица международни форуми, а последното му значимо признание е европейската титла в категория 100,5 кг кафяви колани от шампионата в Португалия. Състезател и треньор е във варненския клуб по бразилско джу джицу.

Александър, какво означава за Вас наградата за Спортист номер едно на Варна за месец януари 2020-а, която получихте?

– Това е голямо признание. Важно е хората да чуват за нашите постижения, за да има повече интерес към нашия не толкова популярен спорт, а и към спорта като цяло, който може би в последно време не заема водещо място в интересите на хората.

– За първи път ли получавате подобно отличие?

– Не, това е вторият път, в който го печеля. Първият път мисля, че беше през февруари 2015-а, след едно международно участие в Сърбия.

– Сега наградата дойде след европейската титла, която спечелихте. Разкажете малко повече за състезанието?

– Както всяка година се проведе в португалската столица Лисабон. Това е най-силният турнир в Европа с кимона. Имаше над 5000 участници, в моята категория бяха 16. Аз бях в дългия поток, което значи, че имах една среща повече. Успях да се представя много добре, като приключих преждевременно три от четирите си двубоя. Единствено финалната схватка завърши по точки в моя полза, след като съперникът ми се измъкна от една атака, а аз водех значително по точки, реших да не рискувам, да изчакам финала, тъй като усещах, че съм близо до европейската титла, затова заложих на сигурното.

– Кои са другите ценни успехи в кариерата Ви до момента?

– През 2018-а спечелих европейското абсолютна категория в отворената дивизия за мъже. Докато този шампионат, който спечелих сега, е за мъже над 30 години, което е малко по-леко, тъй като голяма част от професионалните състезатели са в другата дивизия.

– Как гледат на вас, българските състезатели, по време на международни първенства и кои са силните школи в този спорт?

– Ние сме не голямо общество у нас, всички се познаваме и подкрепяме, всеки се радва на успехите на другите. Силните школи в България са предимно от София, нашата школа във Варна е единствената извънстолична, която има международни успехи. Други клубове има също в Монтана и Благоевград. В международен аспект силите в Европа са скандинавските страни, Англия и Полша. В Полша има най-значителен брой състезатели и най-голяма част от тях са с черни колани. Поляците винаги будят респект, тъй като са много корави съперници, невинаги най-техничните, но изключително добре подготвени физически и силно мотивирани да победят. Извън Европа най-силни са Бразилия и САЩ, те са много по-добри от всички останали, разликата е огромна. Ние, българските състезатели, за жалост все още доста изоставаме… На добро европейско ниво сме, но до върха, където са Бразилия и САЩ, имаме доста да наваксваме.

– Казахте, че поляците не са много технични, какво е характерно за стила на българските състезатели?

– Ние също сме от този тип, който е определящ за страните от Източна Европа – силни състезатели, добре подготвени физически, не най-техничните, но готови да се раздадат докрай в борбата, не отстъпваме лесно, независимо дали сме в лоша или добра позиция, гледаме винаги напред и даваме всичко от себе си, за отказване изобщо не може да става дума…

– Вие самият защо се насочихте към бразилското джу джицу?

– При мен стана абсолютно случайно. Преди 10-ина години бях фен на бойните спортове, но изцяло като любител. Баща ми предложи да се запиша на джу джицу, увери ме, че ще ми хареса, въпреки че бях скептичен. Отидох на една тренировка заради него, но така стана, че ето, 10 години по-късно аз преподавам точно този спорт.

– С какво Ви привлече?

– Привлече ме фактът, че винаги има изход от всяка ситуация, независимо колко лоша изглежда… Винаги има начин да надхитриш противника и да се измъкнеш. Може в един момент да си абсолютно безпомощен, и то поставен в тази ситуация от човек, за когото предварително си смятал, че няма как да те надвие. Това ти дава уроци!

– С какво Ви разви спортът за тези 10 години, откакто го тренирате?

– Най-важното, което научих, е никога да не се отказвам. Това е нещото, което аз най-силно ценя – съзнанието, че колкото и лоши да са нещата, не трябва да спираш да се бориш. Реално погледнато, ако се откажеш, ситуацията няма да стане по-добра, така че най-хубавото е да дадеш всичко от себе си, ако можеш, да я промениш!

– Какво е характерното за джу джицу, както казахме това не е много популярен спорт у нас, какво го отличава от другите бойни спортове?

– Работата на земя. Джудо и борба са подобни на него спортове.

– Кое е решаващо за победата?

– Противникът да се предаде е основната цел на всеки състезател, като за това се използват различни прийоми. В зависимост от правилниците съществуват и победи по точки, но истината е, че всеки иска да приключи с противника преди това.

– Научава ли спортът всеки, който го практикува, на самоотбрана и колко време е нужно, за да стане уверен един човек, който започне да го тренира?

– Зависи от човека. Разбира се, че учи на самоотбрана, тъй като тренирайки го, човек на практика попада в реална ситуация, дори в спарингите партньорът дава всичко от себе си, за да те победи, и ти трябва да се защитаваш с всички сили. Фактът, че след схватката отново ще продължите да сте приятели, по никакъв начин не променя нейната същност и желание за победа на участниците. Поради тази причина, когато подобна ситуация ви се случи на улицата, както на мен ми се е случвало нееднократно, тъй като преди време работех като охрана, ще знаете как да подходите, просто инстинктивно ще реагирате по начините, по които трябва. Спортът помага много. Разбира се, всеки се надява да не му се налага, но когато се наложи, може да е много полезно.

– На каква възраст е добре да се започне с тренировките, има ли всъщност долна и горна граница?

– Няма ограничения, въпреки че за децата под три години, разбира се, тренировките ще са много по-различни. В нашата зала приемаме деца, навършили четири години, защото преди това се разстройват много лесно, искат повече време с родителите си. А за горна граница със сигурност няма ограничения. Имаме хора на 50 години, които тепърва започват и се влагат в тренировките както всички останали.

– А има ли някакви предварителни изисквания към физическата форма?

– Не. Никой не е подобрил физическата си форма и след това да започне да тренира. Започваш да тренираш и с времето навлизаш във форма, друг начин няма!

– Добър начин ли е джиу- джицу за справяне с агресията?

– Да! Помага! Когато отидеш на тренировка, след 2-3-4 спаринга, въпреки че обикновено в началото ти винаги ще си губещият, много по-спокоен ще си тръгнеш от залата, а и ще имаш много по-реална преценка за уменията си, тъй като хората преценяват много нереално какво всъщност могат и това често ги подтиква към агресия. Когато знаят, че има реална възможност човекът отсреща да ги нарани, доста по-спокойно приемат нещата.

– На Вас лично какво Ви дава и какво Ви отнема решението да се посветите на този спорт?

– Спортът ми е донесъл изключително много приятни запознанства. Всички в залата сме като едно голямо семейство. Независимо че в някой спаринг сме се борили докрай за победата, след края му вече сме приятели, няма друг начин. Единственото, което спортът отнема, е личното време. Аз тренирам всяка вечер, което означава, че не излизам с приятели, но лишенията в никакъв случай не са решаващи…

– Може ли да се каже, че заниманията с джу джицу каляват и духа освен тялото?

– Бих казал, да – духът и волята… Тренировките имат добър ефект върху повечето хора, помагат им за борбата със стреса, карат ги да се чувстват по-добре. Това са два часа, в които колкото и проблеми да имаш извън залата, те стават второстепенни за известно време, тъй като не мислиш за тях, а това категорично помага да се премине през тежки периоди в живота.

– Какво е мястото на философията в този боен спорт?

– Джу джицу далеч не е наситен с толкова философия, колкото другите източни бойни изкуства. В него има повече спокойствие от гледна точка на идеята, че хората идват в залата, за да си прекарат добре, да им е хубаво в тези два часа, а не някой да им се кара и да ги строява. Може би не толкова традиционен е нашият спорт в това отношение.

– Вие освен състезател сте и треньор. Кое е най-важното, на което искате да научите хората, с които работите?

– Всеки, който се занимава със спорта, може да те научи на основните техники. За мен най-важното е, ако успеят някои от главните принципи да привнесат в живота си – да са по-спокойни в ежедневието си и да не се предават, да не се оставят никой да ги мачка.

– Колко хора тренират във варненския клуб по бразилско джу джицу и в какви възрастови групи са?

– Имаме от 4- до над 50- годишни. Професионални състезатели сме само аз и колегата ми  Радослав Букоров. В клуба имаме няколко полупрофесионалисти, които участват на европейски първенства, това са още 5-6 души. Масово хората, които тренират в нашия клуб, са любители, които също участват на състезания, разбира се, просто от по-нисък ранг. Детският ни отбор е много добър и се разраства непрекъснато. Надяваме се от него да излязат състезатели, които някой ден да надминат нашите успехи!

– А постоянни ли са децата в тренировките?

– Някои от тях тренират колкото мен, не пропускат тренировка!

– Често ли се срещат такива, които се отказват?

– О, винаги има такива, не само деца, но и възрастни. Някои идват просто да видят какво е и след  месец се отказват. Това е нормално, не всеки може да отдели време в живота си за спорта.

– Въпреки това има ли достатъчно интерес?

– Да. Школата ни се разраства непрекъснато, надявам се тази тенденция да продължава. Детският ни отбор се справя много добре и ние се гордеем с него. Те самите също се чувстват много добре по време на тренировките – хем се раздвижват сред приятели, хем научават нещо полезно, а е хубаво и от гледна точка на дисциплината, понеже научават правила от хора, различни от техните родители.

– Коя роля Ви се струва лично на Вас по-трудна и отговорна – на състезателя или на треньора, в момента съчетавате и двете?

– Всяка от тях има своите плюсове и минуси, разбира се. В състезателската дейност има повече лични лишения, докато треньорът трябва да свикне с мисълта, че не е той най-важното нещо. Преминаването от едната в другата роля може би е малко по-трудно да се намери баланса, когато ги практикуваш заедно, но с годините мисля, че свикнах, вече натрупах достатъчно опит, за да знам кога върху какво да се фокусирам.

– От колко време работите и като треньор?

– Започнах преди пет години. На 1 април 2015-а.

– Какви съвети си  давате с вашия колега Радослав Букоров, казахте, че сте си треньори един на друг? Има ли професионални спорове помежду ви понякога?

– Чисто треньорски – не. И двамата имаме доста спокоен характер и приемаме чуждото мнение, което обяснява до голяма степен това защо толкова лесно и добре работим заедно. По време на състезание обаче, когато всеки от нас е в ъгъла на другия, тогава нещата са малко по-различни, тогава има викове и крясъци – давай, много емоции хвърляме един за друг, защото се познаваме много добре и знаем всеки от нас на какво е способен и кога има нужда от подкрепа.

– За какво мечтаете оттук нататък?

– Нашият клуб да има добро развитие, личните успехи лека-полека остават на заден план. Целта ни е хората да идват с удоволствие в нашата зала, за да тренират, тя да е своеобразен втори дом за тях, това е много важно за нас, винаги да се чувстват добре дошли.

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Още на тема бойни спортове от рубриката „На спортна вълна“:

Пламен Колев: Подготвен съм да спечеля световната титла

 

Богдан Шумаров: Щастлив съм, че следвам мечтите си

Христо Христов: Играчът с по-здрава психика винаги е победител на ринга

Eдуард Алексанян: Смятам да взема световния пояс по кикбокс

Теодор Христов: Аз съм много крив и неудобен съперник

Красимир Кирилов: Бойните спортове са моя съдба

Владимир Вълев – Питбула: Обмислям да се завърна на ринга напролет

Едриян Тодоров: Винаги съм мечтал да спечеля медал за България

Захари Дамянов: Оттеглих се, когато бях на върха

Станимира Петрова: Искам да стъпя на олимпийския връх!

Хюсеин Хюсеин: Боксът ме научи да уважавам другите

Ани Станева: Ушу ме смири, даде ми баланс!

Ивайло Маринов: И до днес всички ми казват „шампионе“

Кристиян Георгиев: Най-важното е да имаш хъс и желание за победа!

Красимир Димов: Максималист съм – и в спорта, и в живота!

 

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!