Facebook

Кап. II ранг (о.р.) Иван Иванов: Под водата си като в Космоса

Кап. II ранг (о.р.) Иван Иванов: Под водата си като в Космоса

Какво го е накарало да избере да бъде тази професия и нищо друго, за умението да се адаптира към подводната среда, в която работи, и какво е да стъпиш първи на горящия танкер ”Ерма”, разказва флотският офицер от резерва, известен като „водолазът на флота”

Иван Иванов

Мнозина го знаят като Иван, водолаза на флота. Преди години  офицер в 18-и дивизион  на ВМС ( школата за подготовка на водолази, после главен специалист по подводни аварийноспасителни дейности), той въвежда понятието водолазен специалист, тоест,  да има достигната степен на квалификация за една или друга работа под водата. И сега в своя разказ „на капитанския мостик”  кап. II ранг (о.р.) Иван Иванов първо уточнява, че това „водолаз на флота”, което му е станало нещо като титла,  го приема  за най- високата неписана степен, до която е стигнал.

Преди това ще вмъкна нещо, което вече е позабравено –  той е сред водолазите, които спасиха 18 души, паднали в ледените води на стария плавателен канал, след като се обърна временният понтонен мост към кв. „Аспарухово“.  За това спасяване и за още много други мъжки работи тогава капитан-лейтенант Иван Иванов беше награден с ордена „За гражданска доблест и заслуга”.

През дългите си години като водолаз разбрах, че тази работа под водата, за която няма никакво училище, е  необозримо поле, като океана, пълно с неразгадани тайни, неоткрити техники, чакащи своите откриватели.

Подводният свят е безкраен,

подобно на Космоса и дори по-малко изследван от него. С право може да се нарече подводен Космос – разказва Иван Иванов. Такова е и усещането в него; водната среда има голяма плътност и движенията в нея са пълна имитация на безтегловността в Космоса. Може да не ти е известно, но в най- напредналите страни и досега обучават космонавтите в басейни под водата, за да свикват в безтегловна среда. Под водата можеш да заемаш всякакво пространствено положение; много често се налага да работиш с главата надолу или в друга причудлива поза и трябва да свикваш с това. После там винаги се получават изненади от течения, от всевъзможни странични фактори, особено ако си в техническо съоръжение, било потънал кораб или нещо друго. Трябва да успееш да възприемеш всички тези условия, да се адаптираш към тях, също да адаптираш и техниката, с която си служиш. Точно това успявам, на което се дължат моите успехи, ако мога така да ги нарека.

Тук става дума за цяла философия,

която и досега изповядвам. Че човек трябва да може детайлно да опознае средата, в която работи под водата. Да я наблюдаваш, да се съобразяваш с нея. Така ще можеш и да съхраниш себе си и другия до теб, защото обикновено сте двама – единият работи, другият те осигурява. Аз винаги съм изпитвал голям респект към подводната среда с нейния страховит живот, който съвсем малко познавам. И никога не съм си и помислял, че мога да бъда нещо над и повече от нея.

Както ти казах, водолазното дело е безкрайно поле с неразгадани тайни.  През 70-те години, че и малко по-късно, имаше силно залитане да се слиза на все по-големи дълбочини. Хвърлиха се много сили и средства. Спусканията на водолази стигнаха до 400, 500, 600  метра, което се отчиташе за голям успех. Добре, но когато в най- напредналите в технологично отношение страни започнаха да го анализират, какво констатираха? Слизаш на голяма дълбочина, обаче нищо не можеш да направиш там. Затова говоря за непознатото, в което се луташ. И започна сериозно връщане нагоре от дълбочините. Тогава казаха – дайте да мислим как да разширим техническите възможности за работа под водата. Да можем да правим това и онова на познатите ни 60,100,120 метра. Ето, нашата държава има изключително сериозна шелфова зона на 100-120 метра дълбочина, след което от 180 метра следва много стръмен континентален склон до 2200-2300 метра. В тази зона има изключително много подводни богатства, които още не сме открили. Колко хора се замислят, че българската граница започва не от брега, от плажа, а е на 25 км навътре в морето? А би трябвало всеки българин да знае, че в тази наша морска „нива” има много да се прави.

Какво ме накара да се определя, че ще съм водолаз? Връщам се към нещо дълбоко лично. Родът ми е добруджански и преди мен (бел. ред. – брат му е адм. Коста Андреев)  в него няма нищо морско, което да съм наследил. Баща ми беше офицер в Сухопътни войски.

Първият ми сблъсък,

и то много сериозен, с морето стана, когато бях на 9-10 години. Поделението, където служеше баща ми, имаше лагерна база на Шкорпиловци и веднъж двамата с него отидохме там, за да се изкъпем в морето. На пръв поглед нямаше големи вълни. Влизаме и откъде да знаем, че има мъртво вълнение? Баща ми се опитва да излезе, но не може, аз съм малко по-встрани от него – и с мен става същото. Вълната се обръща, събаря баща ми, събаря и мен, дърпа ни навътре. Абе, гледаш отвън морето с нищо особено не ти прави впечатление, а излиза, че вътре в него се крие нещо непознато, много силно, готово да те погълне. Ей, това силно впечатление от непознатото, скрито вътре във водната среда, ми остави белег в съзнанието за цял живот…Баща ми, голям мъж, продължи да се мъчи да излезе, аз успях да го направя по-бързо, като наблюдавах движението на вълната, как се обръща и се разбива с пяна в пясъка. Няколко пъти се отпусках на гребена й и така  постепенно тя ме изтласка до брега, което си беше чисто сърфиране.

Пожарът на танкера „Ерма” във варненското пристанище е най-тежкият инцидент в съременната ни морска история.

Това беше детското пламъче, което запали в мен интереса към подводната среда, а не от гледката на неговата красива, романтична страна, както някои твърдят. Избирайки после водолазната професия, го направих съвсем убедено и целенасочено още в курса на обучение на Морското училище, за което има заслуга и небезизвестният Кирил Лясков, единственият ни преподавател по подводно дело. Бях от първите, които  питаха какво е желанието ни да станем, като завършим? Заедно с един колега заявихме – водолази.  И това се случи. И нищо повече не можеше да ме отклони от него. Когато бях втора година млад офицер във водолазната школа на дивизиона, ме извикаха от ВКР (военното контраразузнаване) с предложение да постъпя на служба при тях (престижно беше, пък и разбирах какво можеше да стане, ако откажа!), обаче правих-струвах, успях да се измъкна, за да продължа професията водолаз.

Отрано ми тръгна да се занимавам със спасяване

Бях още съвсем млад офицер, командир на разчет във водолазната школа, когато за първи път участвах в оказването помощ при пожар на кораб. Оказахме се първите, които стъпиха на горящия танкер „Ерма”. Най- тежкият инцидент, който остана и досега в съвременната ни морска история. Бях дежурен по рейд, разполагахме с катер и група, която можеше да реагира при възникване на инцидент. На мое дежурство получавам сигнал по телефона за подпалването на танкера. В същото време започват да се чуват и гърмежите от експлозиите в малки резервоари на кораба в пристанището. Качваме се на катера група от трима-четирима души, разстоянието е късо и за 10-15 минути стигаме до „Ерма”. Той е застанал на стария канал, срещу базата на „Петрол”, където са цистерните с гориво, съвсем наблизо са наредени и военните кораби, заредени с боеприпаси. Не мога и да си помисля какво може да стане! Бордът на кораба е висок, а катерът ни е малък, заобикаляме и по сходнята (трапа) се качваме на палубата. Наоколо  се събират хора. Пожарът започва  интензивно да се разгаря…

Преди да продължа, само да вмъкна, че по стечение на обстоятелствата цялата ми служба продължи в аварийно-спасителната служба. Тогава и после в моя живот винаги съм се ръководил от писаните и неписаните правила, първо да се спасяват хората и чак след това техниката, колкото и да е модерна и скъпа.

На „Ерма” машинното се намира на кърмата, там е и надстройката. Получаваме информация от моряците, които излизат отвътре на палубата, че точно от там тръгва огънят.Те обаче не знаят дали всички са успели навреме да се измъкнат. Ние сме екипирани с изолиращи средства, които ни дават възможност да влизаме в горящи и задимени помещения. Тъй като сме първите на борда, за мен най-сериозната задача е да проверим за хора, които да спасим.  Това, което можем да направим, е да обходим коридорите към машинното, от там към изхода за пострадали. Слава Богу! – няма. В това време се задействат нашите служби със спасителния противопожарен кораб „Юпитер” и започва гасенето.

Питали са ме за психологическия шок

от това първо за мен, и то най-тежко, изпитание. Имах време да мисля и през следващите години, да  съпоставям и да подреждам мислите си, така че сега мога да бъда пределно ясен. Когато човек обича професията си, нещо, което определено мога да кажа за себе си, и стабилно се подготвя за нея, това му дава възможност да следва правилните стъпки, когато изпълнява задачи, дори в такава сложна ситуация. Влизайки в нещо, което ти е неизвестно, виждаш пламъци, чуваш взривове буквално пред теб и около теб, идва сериозният психологически момент – ами сега да влезеш ли или да не влезеш? Откъде да минеш, от тази или от другата страна? Това са нещата, които лично преживях, а те са повече  въпроси на психология, на настройка да се съобразиш с реалната обстановка и да прецениш къде и какво да правиш. Затова и до днес продължавам да изповядвам философията, че човек трябва да умее да се адаптира към средата в природата. И че всички тези приказки за борба, да победим природата и т.н. могат да ги говорят само  хора, които реално не са се сблъсквали и не знаят какво представлява морската стихия, пожарите. Виждате и сега при съвременните условия какво чудо става. Най-големите пожари в историята на човечеството се регистрират по света в момента.

Следва продължение.

Стефан Денков

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!