За съчетаването на богатата му научна и преподавателска дейност с рибарския занаят разказва известният професор рибар в рубриката „На капитанския мостик”
Рибарският занаят е тежък и битово примитивен в днешното модерно време. Затова някак странно изглежда съвместяването в човек на високата научна титла професор с упражняването на занаята рибарство, както е при Асен Недев. А той наистина се гордее, че е единственият професор сред рибарите. Неговата научна и преподавателска биография е много богата: професор, д.т.н., ректор два мандата, през които ВМЕИ става Технически университет – Варна (тогава са построени и половината от неговите сгради), създател на морския му факултет, автор на 20 книги и над 500 научни публикации, почетен гражданин на Варна, на Маями… Дълъг е списъкът. И точно затова сега не мога да не го попитам за малко известната за широката общественост страна от неговия живот, в която е това странно съчетава със занаята рибарство.
Няма нищо странно. Откакто се помня, а и преди да имам спомени,
семейството ми е свързано с морето
То е постоянен спътник в моя живот, а рибарството е неделима част от него – отговаря проф. д.т.н. Асен Недев. Родил съм се на няколко крачки от морето в една барака на бургаското пристанище. Баща ми беше гемиджия и с една лодка „Теменуга” превозваше пътници. Веднъж, когато съм бил в коритото да ме къпе, майка ми отишла за още вода и аз така съм се заиграл на параход в бурно море, че съм го обърнал и то ме захлупило. Когато се върнала, майка писнала: „Няма го детето!”…
Родът ми е от тракийските бежанци и моят дядо се преселва в Гебедже (Белослав) – продължава своя разказ „на капитанския мостик” професорът рибар. Помня, че работеше в изкупвателния пункт на рибарската кооперация. Тесен канал свързваше Варненското с Белославското езеро и там беше преградено с мрежа – гард, в която хващаха рибата. Дядо ми отговаряше в кооперацията за изкупуването на улова, за мрежите, за целия инвентар на гарда. Често му гостуваше дядо Амос, голям рибар от Казашко, колоритен образ. Езерото беше пълно с риба, старите варненци помнят гебедженските раци. Вкъщи ги изсипваха сварени цяла купчина върху мушама на масата и там ги ядяха, кой колкото може. Правеха съревнование пред кого купчината с черупки ще бъде по-голяма. Нашият род беше известен там като Вамаджиеви, понеже мястото, където беше гарда, го наричаха вамата (румънска думи, идва от митница).
Така че от съвсем малък все край водата
и с пръчката – на нея вързан канап, две въдички, отдолу олово – почнах с рибарството. На 7-9 години с въдица от камъш вече бях завършен рибар. Оттогава са и първите ми честно спечелени пари в живота от продажбата на една връзка с риба. Всеки ден бях на канала с моята въдица. Веднъж се прибирах през стария мост, гордо носех връзката с уловените рибки и два рака отгоре. Спряха ме едни хора: „Момченце, хайде да ни продадеш тази връзка с риба, трябват ни раците за лек”. Дърпах се, но те настояха, накрая им я дадох и те ми платиха 75 лева от най-старите пари.
После се преместихме да живеем на варненското пристанище, където баща ми работеше като моряк. Беше времето на кара капитаните и той, без да има нужното образование, но с натрупан опит, стигна до главен механик на кораб. Живеехме на таванския етаж на белия блок в пристанището (още го има срещу сградата на БМФ), нямаше ограда и кеят беше нашият двор за игри, морето беше нашето и в него ловяхме риба.
На няколко пъти съм се давил в морето, от съвсем малък, че до не толкова неотдавна. Първото ми давене беше на 7-годишна възраст. Отивахме на рибарския мост, скачахме от скарата му и плувахме към брега. Другите деца бяха четири години по-големи от мен, съученици на брат ми. Веднъж те се хвърлят да плуват и аз след тях. Да, ама още съм съвсем малък и силите ми бързо свършват. Опитвам да се хвана за една от гредите на моста, не мога да я стигна. Гълтам вода и усещам как една ръка ме хваща за врата, изкарва ме на плиткото. Брат ми не ме изпускал от очи, видял, че се давя, и скочил да ме спасява.
Наред с давенето имам и доста спасявания в морето
Бях вече 16-годишен, когато изкарах курса за спасители. Заедно с моя учител по физкултура Лаврентий Силов (корифеят на водното ни спасяване, почина – Бог да го прости!) станахме спасители на Международния дом на журналистите. Там плажът е съвсем малък, с една скала навътре във водата, обаче посетителите му все не случайни хора от страната и чужбина. Веднъж гледам там великия тенор Никола Николов заедно със съпругата си оперната певица Лиляна Василева. На смяна съм и по едно време дежурният вика: „Удавник!” Дави се Лиляна Василева. Тя не може добре да плува, а там е дълбоко, има големи вълни и се хванала за един камък. Решаваме да направим показно спасяване, като по учебник. Единият от нас с примката на въжето през рамо почва да плува към нея, вторият също скача със спасителния пояс, а третият от брега дърпа въжето със спасения удавник. Изтегляме я и тъкмо започваме да я реанимираме, въпреки че нищо й няма (нали правим показно!), и виждаме Никола Николов спокойно седнал на скалата, кръстосал по турски крака и ни снима с камерата си. Филмира цялата операция по спасяването на жена си….
Това е първото ми по-интересно спасяване. Имам и още едно пак на „Журналист”, но малко по-нагоре, където имаше пионерски лагер, и там осигурявахме децата на плажа. Него ден бях изморен, недоспал, през нощта изпращахме лагерници. Стоя на пясъка и по едно време гледам жена се дави на 50 метра от брега. Скачам и с бързо плуване стигам до нея. Тя е едра, дебела и 15 минути не мога да я изтегля на брега. Докато я изкарам, вече съм се нагълтал с вода, устата ми пълна с пясък и лягам съвсем изтощен на пясъка. А тя се изправя, само се отърсва, минава през мен и си заминава. Накрая май аз, спасителят, съм удавникът.
Четири години преди казармата всяко лято бях спасител и от Лаврентий
научих какво е истинският риболов –
как да правя морски възли, как да греба с лодката, да връзвам чепарета…. На спасителния пост имахме четири лодки и с тях ловяхме риба вечер, но не като любители въдичари. Това ходене в морето беше станало част от нашето всекидневие, а както вече ти казах, рибарството е неделимо от него. Беше нашето море и такова си остана. Бяхме група приятели, които се кръстихме „чедата на морето”.
Вече истински, макар и още полупрофесионален, риболов започнахме с един от моите братовчеди, Асен Семката. Бараката му е на Фичоза, там живее. Двамата много ходехме за риба и той полека-лека се отдаде изцяло на тази професия, стана един от големите варненски рибари. Той сам се научи да плете мрежи, научи и мен. Говоря ти за годините, когато вече бях станал млад доцент. Бях си купил гумена лодка, тип десантна, и с нея излизахме в морето. Имах и вартбург, на който също направих риболовно кръщене.
Първото ми вече сериозно място беше лодкостоянката на рибарското селище край Кранево. Там вече имаше своя рибарска лодка, барака за инвентара и станахме редовни членове на кооперацията. Ние, младите, се завъртяхме покрай известните рибари бай Димо Мъглата, Кольо Маринов и бай Иван с прякор дядо Кранчо. Те бяха пълни с рибарски истории – кои бяха истини, кои измислени, но всичките само за занаята. На рибарското селище имаше далян, в него се хващаше много трицона, матрапазите я изкупуваха. Веднъж един от групата вика: ”Хайде да отидем сами да я продаваме по близките села!” Съгласих се, натоварихме касите с риба на още чисто новата ми кола и тръгнахме да я продаваме. Никой не я иска, преди нас матрапазите залели целия бряг с риба. Накрая я хвърлихме. Колата ми шест месеца миришеше на риба, а беше август, най- голямата жега.
С братовчед ми Асен направихме кооперация – от мен гумената лодка, от него мрежите.
И започнахме някакъв див риболов,
по цяла нощ. През деня съм доцент в университета, работя, преподавам, изпитвам, а нощем двамата риболовстваме. Мрежите бяха особени, наричат се фустанели, с тях ловяхме страшно много лефер. Стигахме до такива количества, че моят дял от улова надхвърляше 50-70 лефера, а това е едра риба, парчето тежи 300 – 350 грама. Какво правехме? Отиваме надвечер на Карантината, надуваме лодката и с фустанелата излизаме пред Галата. Там пускаме мрежите й да изтичат една по една във водата и след като вече сме ги заложили, връщаме се на брега. Първото ни влизане отново е след около час и половина, някъде към 11,30 часа, минаваме по мрежите (казва се еледисване – в рибарството има много турски думи) и събираме рибата. При едно такова излизане хващаме до 50-70 риби. Фустанелата от двете страни има коркови тапи, които я държат права, и рибата се набива в очите на мрежата. Ние я вадим една по една – имало е случаи някой лефер даже да те ухапе – хвърляме я в двете лонди вътре в лодката, връщаме се на брега и след още 2-3 часа отново. Обикновено за една нощ влизаме три пъти и на сутринта се прибираме с по 200-300 риби. Помня, вече е построена едната сграда на университета и спирам вартбурга пред нея, вдигам капака на багажника, колегите виждат рибата и питат: „Доцент Недев, какво има?” Казвам: „Раздавам риба. Заставаш тук и викаш: Сенко е голям рибар! Който не вика, не му давам”.
(Продължението очаквайте утре)
СТЕФАН ДЕНКОВ
