Да се опитаме да си представим, че продължителността на човешкия живот достига поне до 200 години! Да си представим и това, че Следосвобожденска България не беше убила един от най-големите си герои. В този случай народната легенда капитан Петко Войвода можеше да празнува днес своя 175 рожден ден. Но каква България щеше да завари? Щеше ли да му хареса? Как би се чувствала бунтарска му душа? С какво щеше да замени оръжието, което така или иначе днешната цивилизация нямаше да му позволи да ползва? Това си мислех по време на поклонение пред паметника на капитан Петко Войвода на площад „Тракия“с тържествено поднасяне на венци и цветя и военни почести. Както винаги, те бяха на ниво и Варна за пореден път показа, че носи големия българин в сърцето си, че го пази и се опитва да следва заветите му.

 „Капитан Петко Войвода е последният рицар и последният титан на хайдушката епопея на 19 век – най-размирното и трудно българско време. Това каза в словото си по време на честването Румяна Вълчева, председател на Тракийското дружество във Варна. Преминал през неизбежния период на отмъщението и класическото хайдутуване в земите на Тракия, Петко Кирияков се превръща не само в последния войвода на 19 век, но и в най-нетрадиционния, най-динамичния български национален революционер. Днешното честване е пореден знак, че помним и тачим своите герои, че историческата ни памет е  съхранена и бълагрския национален дух е жив. Не са толкова много българите, за които са създадени песни и за които са издигнати паметници – в Рим, Киев, по знайни и незнайни градове и селища на страната ни. Капитан Петко Войвода е един от символите на българската храброст и мъжество, на непреходното българско родолюбие. Наричат го „рицар на чистите нрави и смели поборници.

В живота на Капитан Петко Войвода сякаш са събрани накуп най-съществените добродетели на онова време. Душевните съкровища, които не след дълго започват да се губят от недрата на народния ни дух. Петковата любов към онеправданите, за пословичната му българска скромност, непримиримост към неправдите въобще, щедрост да раздаваш себе си на ближните си докрай, смелостта да говориш истината и да служиш на правдата, дори когато целия свят те е загърбил и се е изправил грозно срещу теб. За старославното българско целомъдрие, което е белег на цялото наше доосвобожденско общество, за позабравената днес вярност на обществото към съратник и сънародник, за несломимата честност, която никога през живота на Капитан Петко Войвода не му е позволявала да изкриви съвестта си“, каза още Румяна Вълчева.

Възрастните знаят достатъчно, защо Капитан Петко Войвода е част от визитната картичка на Варна, от историята на нашия град. А децата се стараят много да научат. Само преди ден беше викторината между децата на 5 варненски училища за живота и делото на легендарния войвода. Аз бях изненадана да видя колко им беше интересно да разказват за него. Има от какво да се поучат, защото малко са нашите герои, чийто живот е легенда, приказка. Такъв живот се възприема с лекота от малките. Воеводата ще продължи да живее в разказите и знанията на нашите деца и внуци“, каза още председателят на варненските тракийци.

Венци и цветя пред паметника на големия войвода бяха поднесени от председателя на Народното събрание, Тракийското дружество „Капитан Петко Войвода“, областния управител, кмета, Варненска и Великопреславска митрополия, ОД на МВР, районните кметове, Съюза на офицерите от запаса и резерва, Съюза на ветераните от войните, кмета на Провадия, Общинския съвет на Вълчи дол, Съюза на Тракийските дружества, едноименното ОУ в кв. Галата, СУ „Димчо Дебелянов“, тракийските дружества в Бургас, Кърджали и Сливен.

По-късно бе открита документална изложба „175 години от рождението на капитан Петко Войвода – място Дом „Тракия“. Вечерта е Музикално художествения спектакъл в Дом „Тракия“ с участието на Гайдарска школа „Тракия“, ДФГ „Тракийче“, Формация Магда Пушкарова, НХ „Тракия“, народните изпълнители – Калина Германова и Георги Германов, клуб „Приятели“ и АТТ при ВСУ „Черноризец Храбър“.

Поклон пред делото и саможертвата на легендарния Капитан Петко Войвода! Мир на душата ти, Войводо!

Ели Маринова

Снимки Пламен Гутинов

Българският олимпийски комитет връчи традиционните си годишни награди в бляскава обстановка в Национална галерия „Двореца“ заедно със спортните Икари за 2019 г. Двама варненски лекоатлети ветерани – Атанаска Ангелова и Йордан Генов получиха отличия, съобщи narodensport.eu. Те са за невероятното им представяне на европейските Мастърс игри в Торино. Наградите връчи лично председателят на БОК Стефка Костадинова.

На тържеството присъстваха много олимпийски, световни и европейски медалисти, стотици заслужили спортисти, треньори и деятели, журналисти, представители на бизнеса и културата. Сред официалните гости бяха Красен Кралев – министър на младежта и спорта, Николай Божинов – председател на Фондация Български спорт, Славчо Атанасов – председател на праламентарната комисия за децата, младежта и спорта и др. Най-голямо внимание фокусираха призьорите, намерили място в тазгодишните номинации и класации за най-добри и запомнящи се постижения в спорта.

Специални призове и дипломи на получиха всички ветерани, прославили България на световните и европейски Мастърс шампионати през годината. Спортните ни легенди завоюваха общо 212 медала от тези първенства през 2019 г.

БОК награди още десетки наши олимпийски медалисти, треньори и дейци по повод навършване на кръгли годишнини. Бяха отличени още медалистите от вторите Европейски игри в Минск, от Олимпийския младежки фестивал в Баку, както и техните треньори.

Стефка Костадинова призова за търпение към спортистите преди олимпийските игри в Токио догодина.

„Дайте малко да им дадем въздух. Те много добре знаят, че една олимпиада е върхът и каймакът на спортната кариера. Там е мястото, където трябва да покажат своята върхова спортна форма и да зарадват първо себе си и после нас“, каза председателят на БОК.

Рекордьорката в скока на височина определи годината като успешна за българския спорт. Според нея „спортистите са длъжници на българския народ“ и се надява на добро представяне в Токио. До момента страната е спечелила 15 квоти за игрите.

ЦЕРЕМОНИЯТА НА БОК СЕ ПРОВЕДЕ С НАГРАДИТЕ „СПОРТЕН ИКАР“, които традиционно отличават героите за изминалата година в големи първенства.

Снимки ФЕЙСБУК

Костадинова допълни, че подкрепя чистите руски спортисти. Според нея тези състезатели незаслужено са жертви на продължаващия допинг скандал в руския спорт.

„Международният олимпийски комитет абсолютно забранява манипулирането на данни и сега се правят проверки и ще се излезе с едно становище. По мое мнение като спортист и българка не мисля, че е редно да се наказват спортисти, които не са уличавани (употреба на допинг). Редно е да се наказват хора и спортисти, които са хващани, но за жалост покрай мокрото гори и сухото“, каза още Костадинова.

Прочетете още: Пьотр Нестеров е №1 на ССК „Черно море“ за 2019 г.

Възпитаниците на СУ „Пейо Крачолов Яворов“ гр. Варна изработиха и надписаха 240 коледни картички за самотни възрастни хора и социално слаби, които живеят на територията на ж.к. „Владислав Варненчик“. Всяка картичка е с коледно пожелание, което да стопли домовете и сърцата на  хората.

Благотворителната инициатива в училището се провежда за единадесета поредна година и вече се е превърнала в школска традиция. Картичките ще бъдат дарени в навечерието на Коледните празници.

Дарителството е мисия, която всеки учител в СУ „Пейо Крачолов Яворов“ възпитава у своите ученици.

Филипа Филипова е международен съдия по художествена гимнастика и главен треньор в клуб „ЧАР-ДКС“. Като състезателка печели световна титла с ансамбъла на България от шампионата в Сараево през 1989 година. Със същия ансамбъл участва в турне в Япония под купола на световноизвестния цирк „Дьо Солей“. Като треньор е работила с редица състезателки, завоювали медали и призове, както от републикански, така и от международни турнири, а най-успешната сред тях е Симона Дянкова.

Срещаме се с Филипа Филипова дни преди края на 2019-а, поредната изключително натоварена година, в която графикът й е запълнен с множество пътувания заради ангажиментите й като международен съдия. Успява да ми отдели време между репетициите за коледното тържество на клуб „ЧАР – ДКС“, с което ще бъде ознаменуван краят на юбилейната 30-а година от създаването му. Впечатляваща среща с една изключителна жена, искрен разговор, изпълнен с усмивки и сълзи, за борбата по пътя към успеха… Филипа Филипова в последното издание на рубриката „На спортна вълна“ за 2019 година…

– Г-жо Филипова, каква беше изминаващата година за българската художествена гимнастика?

– Като международен съдия ще отговоря, че през 2019-а българските гимнастички се представиха изключително успешно на всички големи състезания, на които участваха, както на европейското първенство, така и на всички световни купи, но най-вече на световното първенство, където голямата цел беше завоюването на две индивидуални квоти за олимпиадата в Токио догодина. Аз съм много щастлива, че това се случи, момичетата се представиха достойно, направиха изключително впечатление със силната си игра и постигнаха поставената цел. Ще си призная, че като българка и като съдия очаквах по-добро класиране на световното първенство от нашия ансамбъл, който е един от най-обичаните по целия свят. Не трябва да забравяме обаче, че на този шампионат на планетата много от другите ансамбли се бореха за своята квота за олимпиада, докато нашите момичета вече си я бяха осигурили. Въпреки всичко съм доволна, че ансамбълът ни спечели два медала, което също само по себе си е успех.

– На прага сме на олимпийската 2020-а, какви са целите и амбициите?

– Да са живи и здрави всички момичета, които ще ни представят в Токио, както гимнастичките от ансамбъла, така и индивидуалните ни състезателки, които ще бъдат избрани измежду Боряна Калейн, Катрин Тасева и Невяна Владинова. Амбициите са големи. В момента тече подготовка на новите съчетания. През 2020 г. отново има 4 световни купи, европейско първенство, но всички сили са насочени разбира се към най-големия форум – Олимпиадата в Токио. Целта е една – медали! Аз вярвам, знам, че могат и заслужават да ги спечелят!

– Тази година беше юбилейна за вашия клуб „ЧАР – ДКС“, доволна ли сте от развитието му?

– Клубът ни се развива много добре, събрали сме се невероятен екип от ентусиазирани и амбициозни хора, разбира се начело с моята майка Мария Чиприянова, която ни е изключителен пример със своето постоянство, любов към работата и децата и към всички нас, разбира се. Продължаваме всеки ден да се учим от нея. Клубът ни участва на всички държавни първенства, спечелихме доста успехи и медали през годината – както у нас, така и на международната сцена. Благодарна съм на целия екип, тъй като за мен не е лесно да съчетавам работата си на треньор с ангажиментите ми като съдия, но с подкрепата на моите колеги резултатите са добри.

– Вие работите със състезателките, които са в групата за високо спортно майсторство. Виждате ли сред тях такива, които вървят по вашите стъпки, по стъпките на Симона Дянкова и на другите големи гимнастички, с които сте работила?

– Децата са много талантливи, разбира се, но аз винаги им казвам, че само с талант не се успява в големия спорт, трябва голямо желание, много труд и търпение, за да дочакат своя миг и да се борят за него, нужен е силен характер. Наистина пример за всички в клуба, неговото лице в последните години е нашата Симона Дянкова. Тя имаше не лек състезателен път, много късно й се даде шанс да покаже това, което може, но аз се радвам, че тя успя и това я направи още по-силна. Симона беше на 21 години, когато влезе в основния състав на националния отбор, което е доста късно за спорт като художествената гимнастика. Въпреки това, тя се превърна в един прекрасен капитан, истински лидер на този отбор, който има шанса да работи с изключителни треньори. Момичетата от ансамбъла страшно много я обичат и ценят. Приятелството между тях е една от причините този отбор да върви толкова добре и аз искрено им пожелавам късмет!

ЗАЕДНО С голямата си гордост – Симона Дянкова.

– Майка Ви ли е причината да се насочите към художествената гимнастика като дете?

– С майка – треньор по художествена гимнастика, и баща – треньор по футбол, естествено е и аз да поема по този път. От много малка бях в залите, по това време майка ми се занимаваше със състезателките от високото спортно майсторство и за мен изцяло се грижеше моята по-голяма сестра. Аз я приемам като втора майка, както за мен, така и за моите деца, тъй като много ми помага за отглеждането им, когато пътувам. И така аз израснах в залите, ходех по всички състезания, следях всички лагери във Варна на националния отбор. За мен беше неописуема емоция да наблюдавам как тренират с Нешка Робева – Илиана Раева, Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Бианка Панова… Попивах всяко едно нещо – изискванията на треньора и начинът, по който състезателките се държат по време на тренировка, са се запечатали в главата ми още от ранните ми години, била съм 7-8- годишна. Така започнах с художествената гимнастика. Благодарна съм на всички треньори, с които съм работила през годините. Започнах при Султанка Малчева, до пети клас тренирах при Нели Цанкова и след това ме поканиха в националния отбор с треньор Нешка Робева. Заминах за София, бяхме събрани в младежкото звено около 15-20 момиченца от цяла България – най-талантливите и перспективните, а треньор ни беше Ефросина Ангелова. И така 4 години чаках своя шанс, пътят до успеха в художествената гимнастика наистина е дълъг и труден и само който може да устои на всичко, го постига. Аз бях достатъчно мотивирана и издръжлива, за да стигна до края. Имах късмета да попадна в ансамбъла, ръководен от Ефросина Ангелова, с който спечелихме световната титла в Сараево. Разбира се, пътят до трофея отново беше трънлив. Годината преди световното първенство беше тежка, за пореден път имаше разединение във федерацията и два месеца преди шампионата разпуснаха целия отбор понеже не можеха да се разберат кой да ни тренира. Разбира се ние застанахме зад нашите треньори Нешка Робева и Ефросина Ангелова, но докато излезе решението, бяхме разпратени по клубовете си.  Правехме лагери в Пазарджик, живеехме в общежитие, работехме в един завод – лепяхме етикети, за да можем да си платим пребиваването там. Но това не беше всичко… Една от основните гимнастички от отбора – Ели Милчева, беше в много тежко състояние. Кракът й беше гипсиран и по заръка на леля Ванга в последните 20 дни преди световното първенство ние тренирахме с нейната резерва. На самото световно Ели трябваше да свали гипсовата шина, за да излезе да играе, постъпката й беше истинско геройство, но ние целият отбор бяхме много сплотени и силни заедно и вярвахме, че ще се справим. След първия ден на състезанието заради съдийско решение намалиха оценката ни с две десети, което ни лиши от първото място във временното класиране, а причината – прекалено големи отвори на триката ни в областта на плешките!!! Вечерта нашите треньорки зашиха триката ни и когато на другия ден изиграхме безупречно съчетанието си с бухалки, вече никой не беше в състояние да ни лиши от първото място! Световната титла в многобоя беше наша! Запазила съм страшно хубави спомени от състезателната си кариера, не съжалявам за нищо. Разбира се, имало е доста трудни моменти, не веднъж ми е идвало да спра, просто да се откажа, но тази мисъл ми е минавала за кратко, буквално за една нощ и на другия ден вече всичко е било забравено. Състезателната ми кариера ме научи на много неща и не мисля, че ме е лишила от детство.

НАЙ-ЗАПОМНЯЩИЯТ СЕ МОМЕНТ в състезателната кариера на Филипа – световната титла в Сараево.

– Трудно ли решихте да я прекратите и кога започнахте работа като треньор?

– Аз продължих да тренирам и на следващата година, след като спечелихме световната титла в Сараево, бях на 17 години. По онова време обаче за пореден път се бяха създали обтегнати  отношения между федерация и треньори. Аз до последно се готвех с ансамбъла за европейско първенство, но имах травма в кръста, която ме затрудняваше да изпълнявам един от елементите в съчетанието. Поради тази причина реших да прекратя кариерата си и никой не опита да ме спре, а единственото, което трябваше да се направи, за да остана и да участвам на европейското първенство, беше просто да се промени мястото ми в ансамбъла, за да не изпълнявам въпросния елемент. Това не се случи и аз един месец преди европейското първенство се отказах. Впоследствие се оказа, че за самия шампионат елементът, който ме затрудняваше е отпаднал от съчетанието. Когато разбрах за това, страшно се разстроих, три години подред плаках всеки ден, защото имах желание още да играя и можех, но никой тогава не помисли как да продължа да се състезавам още поне 1-2 години. Както и да е… Вече не съжалявам, казвам си, че така е било писано. След като реших да прекратя активната си кариера, се върнах във Варна. Въпреки че бях световен шампион, завърших последната година от средното си образование в редовна форма на обучение в Спортното училище. По това време дойде покана от световноизвестния цирк „Дьо Солей“ към целия ни ансамбъл, който завоюва световната титла, да се подготвим и да представим шоу под купола му. Всички мои съотборнички също вече бяха прекратили състезателните си кариери, почти всички откликнахме на поканата, освен две от момичетата, които вече бяха заминали за чужбина. Останалите се събрахме в София, на „Герена“, Нешка Робева ни направи хореографията, след което заминахме за шест месеца – първите два се готвихме в Канада, с професионалистите от цирка, след което направихме четиримесечно турне в Япония. Това е един от най-запомнящите се моменти в моята кариера, след световното първенство в Сараево, разбира се. След като турнето приключи, отново се върнах във Варна, моята майка вече беше създала школата по художествена гимнастика, която малко по-късно се превърна в клуб „ЧАР“. Още през първата година аз започнах да работя при нея и да помагам с голямо желание и ентусиазъм, бях 19-годишна. Аз, разбира се, всичко можех да правя – показвах на децата аеробика, танцувах с тях, постепенно навлязох в треньорската професия. Имах изключителен пример пред себе си – моята майка, от която всеки ден научавах по нещо ново и това ме изгради като треньор и съдия и изключително много ме обогати като човек.  Научила съм много също от всички големи треньори, с които съм работила – Нешка Робева, Илиана Раева, Ефросина Ангелова, а след това с натрупване на опита, мои основни учители станаха децата, с които гимнастиката ме срещна.

ПОД КУПОЛА на световноизвестния цирк „Дьо Солей“

 –  С какво е по-различен спортът днес от времето, когато Вие се състезавахте и доволна ли сте от посоката, в която се развива художествената гимнастика?

– Като международен съдия съм доста добре запозната със съвременната художествена гимнастика. Спортът изключително много еволюира в последните години. Гимнастиката днес е много зрелищна и много трудна. Изисква се изключителна концентрация, гимнастичките трябва да са координирани, бързи, технични, динамични, за да успеят да изиграят съчетанията, които се поставят в момента. На мен лично в последните години ми липсва малко художественото, защото правилникът е страшно труден и е не лека задача да се направи такова съчетание, в което и да можеш да разкажеш нещо на публиката, и да можеш да спечелиш максимална оценка. Много малко са тези, които успяват, а един от примерите за това е нашият ансамбъл. Българската гимнастика през годините винаги е притежавала собствен почерк и лице, което се отличава.

– Спомняте ли си първото си състезание като гимнастичка и първата спечелена титла?

– Не, не си ги спомням. Но се сещам за една история, свързана с турнира „Руми и Албена“. На този турнир аз никога не успявах да се представя добре, винаги допусках грешки. Вече бях в София от три години и последното ми участие на „Руми и Албена“ беше, докато бях в националния отбор за девойки. Треньорката ни Ефросина Ангелова беше изключително строга, следеше ни за абсолютно всичко, разбира се и за килограмите. Аз от уплаха да не ме качи на кантара, тъй като явно съм била похапнала повечко вечерта, изненадващо реших да тръгна за Варна, като се оправдах, че задължително трябва да участвам на турнира „Руми и Албена“. И така тръгнах, без да съм се готвила, единствено с мисълта да се спася от кантара на другия ден (смее се)… Оказа се обаче, че направих най-доброто си представяне на „Руми и Албена“ и станах шампионка за първи път на нашия турнир.

ТИТЛИТЕ И МЕДАЛИТЕ винаги са били част от пътя на състезателките, с които Филипа Филипова работи като треньор.

– Какво е чувството да виждате Ваши гимнастички да представят България по най-добрия начин на значими международни форуми, нещо, което и Вие самата сте правила като състезателка?

– След като започнах треньорската си кариера, мечтата ми винаги е била да имам гимнастички, които да участват на световни и европейски първенства. През последните 5-6 години работих с невероятни деца, които сбъднаха тази моя мечта. Радина Филипова първа от моите момичета се яви индивидуално на европейско първенство за девойки и зае четвърто място, след това участва и на световно първенство. Катерина Маринова също имаше участие и на младежка олимпиада. Йоана Николова, Елизабет Йовчева и разбира се, най-голямата ми гордост – Симона Дянкова, която завоюва страшно много успехи с националния ансамбъл. От сърце й пожелавам олимпийски медал, защото тя наистина го заслужава. Симона е пример за всички момиченца в залата. Скъпи за мен са разбира се и всички момичета, с които съм работила, но поради една или друга причина не са успели да достигнат големия подиум. Радвам се, че всички се реализират в сферата, която са избрали и са стойностни и успели млади дами.

НАЙ-ГОЛЯМАТА ОПОРА В ЖИВОТА на Филипа Филипова – майка й Мария Чиприянова и по-голямата й сестра Вилиана.

– За какво мечтаете от тук нататък?

– Семейството и родителите ми да са живи и здрави… Майка ми да продължава все така да е основна част в нашия клуб, защото тя е човек с изключително сърце, милее за всяко едно дете, както и са всички треньори, разбира се. Децата ми да продължат да бъдат добрите хора, каквито вярвам, че сме ги възпитали с моя съпруг. Горда и щастлива майка съм на двама прекрасни синове – единият на 23, другият на 13 години. Много добри деца са, големият завършва университет в Берлин, малкият играе тенис вече 5-6 години и учи в Средното училище „Климент Охридски“. Времето, което имам за тях, е малко, тъй като съм наистина доста ангажирана да пътувам с националния отбор и в тези моменти не е лесно, особено за по-малкия ми син. Справяме се благодарение на сестра ми, която не допуска той да се чувства самотен, когато мен ме няма. Благодаря от сърце на моята сестра, която е най-скъпото нещо, с което моята майка ме е дарила. Истинска щастливка съм, че благодарение на подкрепата на всички мои близки работя това, което разбирам и което обичам!

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Още на тема художествена гимнастика от рубриката „На спортна вълна“:

Мария Чиприянова: Художествената гимнастика е красив спорт, но само, който е с характер, успява в него!