Иван Амосов.

В днешно време направо си е находка да срещнеш истински потомствен рибар, какъвто е Иван Петров Амосов от Казашко. Така ми се представя с трите си имена, като набляга на всяко от тях: баща му Петър цял живот рибар, дядо му Амос, също рибар, дошъл навремето с Матвей Русов – първият избрал да се засели на това място край брега на Варненското езеро, което било богато на риба, и той се оженил за дъщеря му. След тях дошли и други казашки семейства, все рибари, нарекли ги липованци.

Открай време всички сме били рибари,

разказва Иван Амосов. Дядо ми Амос държеше единствения гард в района – забити колове и спуснати мрежи, с които се преграждал плиткия канал между Белославското и Варненското езеро. Този гард беше на рибарската кооперация, която имаше и десетина кораба за делфиноулов, после излизаха за калкан и се намираха в буксата пред металния мост на стария плавателен канал. Там баща ми беше капитан на рибарски кораб, също и моторист. От него знам, че дядо Амос имал два файтона, с които разнасял рибата из околните села по Коледа и Великден. Плащали му в натура, най- вече брашно, а който не можел да плати, просто му я давал за Бог да прости.

Бях още малък, когато със средния ми брат (още не беше тръгнал да плава по корабите като големия) излизахме нощно време да ловим кефал в езерото, продължава старият рибар. В тъмното става гонката на кефала, защото тогава по не вижда мрежите, денем направо ги прескача. И като тръгнем по мръкнало с лодката все покрай брега, усетим някъде рибата, заграждаме с 4 – 5 мрежи, туп-туп с колове, за да я подплашим да влезе в тях, вадим каквото се е хванало, пак обикаляме, стигаме чак до Варна и минаваме покрай другия бряг. Прибираме се, когато съмва. По едно време почнаха да забраняват нощния улов, но кой ще ни види?

Имахме два-три даляна, където през пролетта влизаше трицона, ловяхме и кая, скариди, песия, малко илария. Преди да дойдат циганите прекупвачи, разстилахме рибата на найлони, за да я сортираме. Ставаше се рано сутрин, студено, ръцете вкоченясваха, но нямаше друго, това е рибарството. Отделно зимно време пускахме на стоянките мрежи на дълбокото и стояха така по две-три денонощия. Баща ми ще отиде към Боруна (срещу рибарско селище „Чайка“), където има повече камъш, правеше просеки в него и залагаше 10-15 винтера. На кефала, като почне да му пада пердето да не вижда, пасе, пасе и хоп вътре.

Бях някъде десетгодишен, когато правехме състезания по улов на кая

Заставаме на кърмата на лодката с едно камъшче, на него вързана месина с кукичка, олово и за стръв скариди. Водата бистра, гледаш в пролуките на камъша каята си показва главата, пускаш въдицата точно пред нея и дебнеш, като захапе веднага, да дръпнеш, изтървеш ли момента, тя се мушва в тревата, не можеш да я извадиш и месината се къса….Една година ходихме на гости при роднини и тогава девненските заводи изтърваха и отровиха рибата в езерото. Върнахме се през септември, ужас, целият камъш по брега пълен с всякаква умряла риба. След година-две пак я отровиха, изчезна и тревата, а в нея се въдеше хубава едра кая.

Погледнато реално, баща ми и дядо ми и преди излизаха в морето за улов на калкан.  Дядо Амос казваше: „Отиваме в далечните сини води”.  Имаха по 40-50 мрежи и тръгваха с гемии тук, от стоянката. Имахме една „Св. Петър”, но за нея после ще разкажа. След това близо десет години ползвахме друга стара гемия под наем, докато построим новата.

Та с тази старата (нямаше нито номер, нито име)  двамата с баща ми отиваме към Кранево за калкан. Много добре помня деня, 23 април. Изкарваме мрежите, в тях към 200 кила риба. Става обяд и решавам да отидем към брега да хапнем нещо, да се върнем, пак да пуснем мрежите и да ги приберем. Ама, късметът ни не бил такъв. Отиваме, пускаме едната котва, 60 метра въжета с шамандурата и почваме – една, две, три мрежи. Гледам ги, отиват така бързо надолу към дъното, явно появило се е подводно течение. Шамандурата е на 20-30 метра от нас, остават още две-три мрежи. Бавно става, пък и бая ще се отдалечаваме. Викам: ”Дай да запалим двигателя и по-бързо да опънем мрежите, за да си ходим”. А той – нямало страшно,  щяло да духне и да ни дръпнем напред. Ще кажеш предчувствие ли, какво ли, докато каже  ще духне и взе, че задуха от запад. Почна като ветрец и след 5-10 минути  яко напъва. А ни остават още 7- 8 мрежи, пускаме ги на въже, с тях и котвата.

Вълната бая се вдига, все едно девети вал,

пере дъжд, залива ни, двигателят двуцилиндров двутактов, помпата ръчна и на ръка трябва да изпомпвам колкото мога. Баща ми на кърмата, закотвени сме и чакаме. В това време минава Левката (синът на стария кмет бай Володя – Бог да го прости!) с голямата си гемия „Стенка Разин” и той риболува с мрежи. Пита дали ни трябва помощ. Викам: „Котвите ни здраво са захапали и ще чакаме да утихне”. Гемията ни е много стара и ако ни вземе на буксир при тази вълна, може да се разбием и да отидем на дъното. Бурята започва към два и половина след обяд, минава пет, става шест часа, мръква се, а не утихва, дъждът пере, няма намерение да спира. Викам: ”Вали, не вали, полека тръгваме”. Много е рисковано в такова време да вадиш котви. Едно подмятане на вълната и може да те хвърли в морето. С триста зора ги изкарваме, палим двигателя. Бащата се връзва през кръста да не го подметне. Защото, като тръгне така вълната, някой път кърмата увисва и ако не си вързан, ще те изхвърли зад борда. После кой ще те намери? Аз стоя долу хванал рейката и като видя, че идва вълната, туп-туп засилвам двигателя, после пак спирам, за да не се получи силен челен удар. В един-два часа през нощта се добираме до Галата (иначе пътят няма и два часа). Бурята си продължава, но като влизаме в канала, вече не е опасно. Прибираме се. Нашите през това време са в паника, какво ли е станало с нас? Ревове. И на другия ден пак  излизаме, не питаме за времето, трябва да пуснем мрежите.

Имам и друго премеждие

с бащата. Хубаво зимно време и сме навътре в залива. Гледам една дъска 4- 5 метра плава във водата, явно паднала от някой кораб. Той само намалява, няма страшно, ще се пресегна от левия борд и ще я хвана. Да, ама на левия борд държим мачтата за всеки случай, ако има попътен вятър, за да вдигнем паруса (платното). И точно тази мачта обърква работата. Тя е легнала точно там, където се пресягам. И както съм дебело облечен с ватени дрехи, ботуши, една вълна ни  тласва така настрани, пресягам се още повече и направо политам във водата. После, като премислям, не мога да си го обясня как се е задействал инстинктът ми за съхранение или нещо друго – как неусетно с ръцете напред съм се завъртял, за да се хвана за борда и да увисна във водата. Баща ми веднага изключва двигателя, за да ме издърпа, аз правя едно салтомортале и обратно в гемията. Целият съм вода и треперя от студ.

Дядо Амос, един от първите заселници в Казашко.

Когато стана новата гемия (направи я дядо Фома, синът на дядо Кондрат, първият лодкостроител, негови са известните лодки липованки, даже има титла, дадена му от цар Борис), вече бяхме закъснели един месец с излизането на море за калкан. По принцип уловът му започна след 25 март, тогава пускаш мрежите по-надълбоко, за да пресекат движението му към плиткото, където хвърля хайвера си някъде през май. Когато излязохме, другите вече бяха напред. За късмет пак ни хвана буря, намота в мрежите, напълни ги с всякакви боклуци, миди, върнахме се и докато ги изчистим, стана някъде 5-6 април. Мислихме, мислихме и бащата каза: „Хайде да отидем към Калиакра”. Пътувахме дотам към 4 часа, както е нос Калиакра, ударихме на 110 градуса навътре, където е 35 метра дълбоко, пуснахме мрежите и след 5-6 дни отидохме да ги вдигнем. Бяха пълни с калкан. Гемията има отдолу нещо като трюм, напълнихме го целия. Пуснахме пак мрежите на същото място и отидохме на стоянката в Каварна, където една жена приемаше рибата. Имахме калкани по 12-14 кила, женски, големи. Тя вика на баща ми: „Бай Петра, няма ли свършване?” Като изтегли рибата, излезе 1200 кг калкан. След 5-6 дни пак отидохме – още 800 кг. За 15 дни хванахме 2 тона…Ето, това е хубавото на рибарлъка! Печалбата не е кой знае каква – няма богати рибари, но за момента изпитваш голямо удоволствие, че си хванал толкова риба.

Трети път пуснахме на същото място, обаче после като отидохме, някакви от Крапец ни бяха изпреварили (явно са ни наблюдавали) и като прибрахме мрежите, едната беше цялата нарязана с нож, за да вадят по-бързо рибата, от другите прибрахме към 200 – 300 кила и се принудихме да се преместим към Кранево.

Изобщо рибарството е низ от какви ли не премеждия. Такава е и цялата история на рибарския ни род. Сещам се за още един случай, разказваше го баща ми.

Било отдавна, някъде през 1937 г., когато чичо ми Патап Амосов, братът на баща ми, с още неколцина се хванали

с рибарска лодка да отидат до Одеса,

там да закарат Георги Димитров и Васил Коларов. Взели ги през нощта някъде зад Галата, където е Паша дере. За този случай има една известна песен: ”Самотна лодка се белее…” Сигурно е била на платна,  по него време нямало лодки с мотори и трябвало да чакат попътния вятър. Не знам точно какво е станало, пък и баща ми толкова можа да ми каже, защото чичо ми повече не се върнал и само по приказките оттук-оттам разбрал, че са ги закарали в Одеса.

Сега да ти кажа подробностите. След като слезли на руска земя, граничните се свързали тук във Варна с баща му, дядо Амос, и той потвърдил, че Патап е негов син. Били готови да ги върнат, но чичо ми и другите решили да останат, все пак това е родината им. По време на сталинските репресии обаче се усъмнили дали не са шпиони и ги натирили може би в Сибир, през войната ги пратили на първата линия на фронта. Тогава нашите тук питали къде ли не за чичо, стигнали и до баба Ванга през ’76-а. Явно тя е казала на баща ми, че брат му бил жив, но под друго име, и живее в Поти, Кавказ. Значи по време на войната чичо ми взел документите на свой загинал другар, с когото си приличали. Свършила войната и той се установил под нова самоличност в Поти, където се оженил, имал две деца. Там се срещнали двамата братя. Как станало? Баща ми първо отишъл при някакви местни попове, които по направеното описание познали кой е брат му, и той се свързал с него. Чичо ми Патап се съгласил да се срещнат обаче на брега на някаква стоянка да се видят там за десетина минути, да поприказват като братя. Не искал да се разкрива кой е всъщност, нямало смисъл.

Така след всички премеждия чичо Патап оцелял. Ама как се е навил с лодка да прекоси морето? Това иска много кураж. Да отидеш чак до Одеса с  платна, не е малка работа! Не се е знаело какво ще е морето, а да речеш да караш покрай брега, граничните веднага ще те приберат…Абе,  рибарят знае как да оцелява в морето…

СТЕФАН ДЕНКОВ

Очаквайте продължението утре!

Варненци тренират офроуд шофиране в зеленте площи около блоковете, видя фоторепортерът на ИА „Черно море“. Всяко паркиране се превръща в състезание в пресечена местност за водачите.

Живеещите в района се жалват, че от години автомобили заемат зелените площи около улиците „Злати Бръчков “и „Бяла черква “, пресичащи  ул.“Кап. Райчо Николов“,  и пръскат кал.

Черно море

Снимки ПЛАМЕН ГУТИНОВ

Варненският боец на клуб „Боил“  Христо Христов завоюва един от шестте медала за България на световното първенство по кикбокс в Анталия, единственият в ринговите стилове. 24-годишният талант заслужи бронзовото отличие в категория до 75 килограма стил фул контакт. Това е пореден медал за Христо от подобен форум. Боецът има в актива си също сребро и бронз от европейско първенство, както и златен медал от Световната купа в Будапеща през 2017 г.

На шампионата на планетата в Анталия Христо Христов победи първо представителя на Палестина Хасан Собхи с нокдаун и убедителни 3:0 съдийски гласа. На четвъртфинал българинът отстрани Бурак Дундар от Турция, но на крачка от финала отстъпи на опитния руснак Никита Селянски. Христо коментира, че се гордее най-вече с това, че на шампионата на планетата е показал мъжка игра.

Неговият треньор Красимир Кирилов също не скри, че е горд с представянето му. „Христо Христов е боец, който се е доказал във времето, той е вече сравнително опитен състезател. Неговата сила е точно в стил фул контакт, тъй като е доста техничен, има добро чувство за ритъм и за дистанция спрямо противника, движи се добре на ринга. Много силен физически е, има рязък и точен удар. Мисля, че трябва да подобри малко динамиката на играта си, но според мен той притежава всички качества да стане световен шампион и има реален шанс за това. За съжаление обаче в края на миналата година получи контузия, наложи се да се оперира в началото на 2019-а, след което премина през период на възстановяване, получи се известно усложнение, което забави тренировъчния му процес. Като се има предвид този факт, аз съм много доволен от неговото представяне на световното първенство. Разбира се, знам, че може много повече, но предвид състоянието му тази година, смятам, че спечелването на бронзовия медал беше истинско геройство. Обсъдихме грешките, които е допуснал на полуфинала срещу руснака Никита Селянски, и смятам, че догодина вече ще намери място във финалите“, отбеляза Красимир Кирилов.

За постигнатите успехи и новите цели за 2020 г. разказа в рубриката „На спортна вълна“ бронзовият медалист Христо Христов след завръщането си от Анталия.

– Христо, преди седмица се завърна от световното първенство по кикбокс в Анталия, където спечели бронзов медал. Доволен ли си от представянето си?

– Разбира се, няма как да не съм доволен. Въпреки че имах някои натрупани травми и нямах достатъчно време за пълноценна подготовка преди състезанието, все пак успях да стигна до медалите.
 

– Разкажи малко повече за състезанието и съперниците, които срещна?

– Руснакът, който ме отстрани на полуфинал, беше най-здравият ми съперник. Имаше повече рутина от мен, участвал е на доста повече големи първенства. След като изиграхме мача обаче, въпреки че загубих, вече знам, че следващия път ще мога да го победя. Мисля, че единствено липсата на опит не ми достигна, за да спечеля този двубой.
 

– Как гледат на българските бойци по време на международни състезания, има ли респект към вас?

– Определено! Има голям респект, защото съперниците ни от другите държави са се убедили – няма лесен мач срещу българин. Способни сме на всякакви изненади, затова никой не си позволява да ни подценява.
 

– Ти самият с какво превъзхождаш съперниците си на ринга, кои са най-силните ти качества, на които залагаш?

– Много мисля на ринга по време на всеки един двубой и това най-вече ми помага да печеля. Имам добри технически и физически данни също, но все пак смятам, че способността ми да мисля бързо и да вземам решения е главното, с което превъзхождам съперниците си.

– Има ли елементи в стила ти, които искаш да подобриш?

– Да, всеки човек винаги има какво да подобри в себе си. Аз смятам, че трябва да подобря играта с крака.
 

– Защо се насочи към бойните спортове и преди колко време започна да тренираш?

– Започнах като малък първо с бокс. Тренирах известно време, но се отказах, направих няколкогодишна пауза и когато станах на 18 години, започнах отново да спортувам, но този път предпочетох кикбокса. Запалих се бързо и спортът се превърна в начин на живот за мен. Преди няколко години започнах да водя и тренировки на деца в клуб „Боил“, както и на по-големи момчета, които са любители на бойните спортове.
 

– Кое е най-важното, на което искаш да научиш спортистите, с които работиш?

– На първо място искам от тях да станат добри хора. В работата си наблягам предимно на техниката, повтарям им също, че трябва непрекъснато да мислят на ринга.
 

– Коя задача ти се струва по-трудна, тази на състезателя или на треньора?

– Все още съм активен състезател и съм се концентрирал основно върху това да поддържам добра форма и да се представям на ниво във всички шампионати, в които участвам. На този етап не мога да кажа, че съм се отдал на треньорството, и не мога да дам реална оценка кое е по-трудно и отговорно. Като гледам обаче колко е отдаден на работата си моят треньор Красимир Кирилов, си давам сметка, че треньорската професия е доста сложна.
 

– Защо предпочете клуб „Боил“?

– Защото е най-добрият, тук се тренира и се работи на най-високо ниво. Подготовката, която получавам тук, не смятам, че бих могъл да я получа на друго място както у нас, така и на Балканите.
 

– Поредна силна година изпращате…

– Така е. 2019-а беше наистина много хубава за целия клуб „Боил“. Теодор Христов спечели бронзов медал на предишното световно първенство в Сараево в стил К1. Той, както и Александър Чакъров, натрупаха доста победи и на професионалния ринг.

– Определят Варна като меката на бойните спортове у нас. Какво е мнението ти по този въпрос?

– Няма как да не е така. Във Варна има 17 клуба по кикбокс, 13 от които активни… От тях излизат доста състезатели на добро ниво.
 

– На какво се дължи според теб повишеният интерес към бойните спортове в последно време?

– Доста се говори за тях заради успехите, които постигаме. Това със сигурност привлича все повече деца и младежи в залите.

– Смяташ ли, че бойните спортове са добър начин за справяне с агресията?

– Определено! Когато изхабиш цялата си енергия в залата, не ти остава излишна за глупости (смее се…).
 

– Какви качества развиха бойните спортове у теб?

– Откакто започнах да тренирам, станах по-спокоен и дисциплиниран. Научих се да се радвам на малките неща. Много положителни емоции ми носят не само победите, а всяка качествена тренировка. Когато знам, че съм дал всичко от себе си, когато осъзная, че съм усвоил нещо ново, с което да подобря формата си, тогава изпитвам истинско удовлетворение.
 

– Повече приятели или повече завист срещаш в спортните среди?

– Приятели!
 

– Трудните моменти, пред които спорът те изправи…

– Трудните моменти свързвам изцяло с травмите. Много е важно в такъв момент човек да не падне психически, да не се предаде, а да продължи да се бори, за да се върне в спорта.
 

– Представяш ли си живота си без спорта?

– Вече не!
 

– Има ли според теб страхът място на ринга?

– Според мен има и дори мисля, че може да окаже позитивно въздействие в някои моменти.

– Помниш ли първата си победа?

– Смътно… Играх три рунда срещу представител на друг варненски клуб – „Йорк“, играх доста атакуващо и успях да го победя. Толкова много емоции ми донесе този успех, че не помня подробности от самия двубой.
 

– Кой е определящият фактор за победата в един двубой – концентрацията, добрата подготовка, качественото разузнаване на съперника или нещо друго?

– Психиката! Играчът с по-здрава психика винаги излиза победител!

– В края сме на тази година, какво си пожелаваш за следващата – 2020-а?

– Надявам се догодина да нямам травми и съм сигурен, че ще стана европейски шампион!

ПОЛИНА ПЕТРОВА

Видео репортаж за Христо Христов, вижте тук:

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=_mNmO8gib1k]

Още на тема бойни спортове в рубриката „На спортна вълна“:

Eдуард Алексанян: Смятам да взема световния пояс по кикбокс

До края на месеца трябва да се приеме проектът за цялостна рехабилитация и обновяване на „Кайсиева градина“, а скоро след това да се започне и работа по него. Програмата „Благоустрояване на междублокови пространства в Район „Вл. Варненчик“, II м. р., източна част, включително ул. „Д-р Петър Дертлиев“ и ул. „Асен Разцветников“ (ул. „Димитър Пешев“), гр. Варна“ очертава сумата над 8 млн.лв. инвестиции, които ще бъдат вложени за цялостния ремонт там. От районната администрация публикуваха визуализации как ще изглежда след строителните работи „Кайсиева градина“.

Кметът на район „Вл. Варненчик“ Николай Костадинов посочи, че именно този проект ще е водещ за догодина в „Интегрирания план за градско развитие и възстановяване на община Варна“.

Това беше приоритет и за предходния мандат. С рехабилитацията на „Кайсиева градина“ се предвижда изграждането на нови спортни и детски площадки, малки зони за отдих и ремонт и на всичко съществуващо във ІІ м.р. на район „Вл. Варненчик“.

В „Кайсиева градина“ вече са започнати паркингите, подземната инфраструктура също е готова. Според Николай Костадинов затова нещата в там ще се случат и по-лесно, отколкото при основния ремонт на ІV м. р., където инвестицията беше за малко над 11 млн. лв., от които с около 3 млн. лв. участва община Варна. Останалите средства дойдоха от програма „Региони в растеж“.

Още по темата: Николай Костадинов: Следващите големи промени ще бъдат в „Кайсиева градина“

7 училища и 3 детски градини във Варна бяха обновени и модернизирани безвъзмездна финансова помощ на стойност 16 309 436.85 лева. Това каза Лилия Христова, директор на Дирекция „Образование и младежки дейности“ на  заключителна пресконференция по проект „Модернизация на образователната инфраструктура на територията на град Варна“, финансиран от Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 г.

„Изпълнението на този проект бе предизвикателство за Община Варна, отбеляза зам.-кметът Христо Иванов. Още в предишния програмен период бяха ремонтирани пет училища. След края му, взехме решение да ремонтираме не само сградите, но и дворовете на учебните заведения. Избрахме изпълнителите, но се оказа, че когато се прави реконструкция на толкова стари сгради, винаги излизат непредвидими детайли, които изискват по-задълбочени ремонтни дейности, търсене на решения, което от своя страна води до забавяне на срокове и търсене на допълнително финансиране. Благодарни сме за търпението на директори, преподавателски екипи, родители и ученици. След края на проекта, виждаме, че са постигнати необходимите резултати, варненските училища има приятен, приветлив вид, допълнителни асансьори за инвалиди, а и енергийната ефективност е на ниво. Вярвам, че след време ще се забравят всички несгоди по време на реализирането на този сложен и нужен проект. С реализацията му и ние придобихме опит за следващ етап в идващия програмен период, защото ни чакат за ремонт още много варненски училища, каза още Иванов.

Средствата, използвани по този проект са за реконструкция, основен ремонт и прилагане на енергоефективни мероприятия на сградата на І-во Основно училище, мерки за енергийна ефективност на сградата на VII СОУ „Найден Геров“. Останалите мероприятия за ремонта на учебните заведения са: Реконструкция, основен ремонт и прилагане на енергоефективни мероприятия на сградата на СОУ ”Димчо Дебелянов“ на стойност 1 920 000 лв.; рРеконструкция, основен ремонт и прилагане на енергоефективни мероприятия на сградата на СОУ „П. Кр. Яворов“, на стойност 2 909 000 лв.; реконструкция, основен ремонт и прилагане на енергоефективни мероприятия на филиалната сграда на ОУ„Константин Арабаджиев”, на стойност 755 240 лв.;

Ремонт и мерки за ЕЕ на ОУ „Стефан Караджа“ на стойност 1 224 000 лв.; ремонт и мерки за ЕЕ и обзавеждане на ДГ №1 „Светулка“ на стойност 493 050 лв.; ДГ № 41 “Първи юни” – ремонт, газификация и оборудване“ на стойност 780 500 лв.; основен ремонт на филиала на ДГ № 12 „Ян Бибиян“ на стойност 158 000 лв.; ремонт и прилагане на мерки за енергийна ефективност в сградата на ОУ „Никола Й. Вапцаров” на стойност 2 039 000 лв.

Ели Маринова

Снимки Пламен Гутинов

Окръжен съд – Варна обменя опита си в детското правосъдие с Унгария